Страхът да имаш син

Когато преди 5 години се роди синът ми Макала, студентите ми ме питаха как е да си баща за първи път.

„Ужасяващо“, промрънках. „Мисля само за тормоза в училище.“

Мълчание и озадачени погледи изпълниха стаята. „Ама детето ви току-що се роди“, каза една студентка.

„Знам“, отвърнах. „Но момчето ми ще бъде отгледано да усеща и да изразява своята чувствителност. А това е проклятие в нашата култура.“

Това, което ме разтревожи също толкова, беше и другата част: каквото и да се опитваме да направим със съпругата ми, за да оформим мъжката му идентичност, това ще се сблъсква с най-различни културни норми като позата да си безразличен към училището, което може да доведе до по-ниски оценки, диплома и академична мотивация, или спортовете и гейминг културата, които въздигат в култ алфа доминацията (и агресивните мъжки рефлекси).

Целият ужас и омраза, които някога съм изпитвал към ограничаващия сценарий на традиционните норми за мъжественост, ме заляха отново. Бях изправен пред един от най-големите ми страхове, свързани с родителството: да имам син.

Разпространеното схващане, както потвърждават и проучванията, е, че повечето мъже искат синове. Това започва да се променя. Някои мъже, като мен, се страхуват да станат бащи на мъжки рожби.

В сайта на радио шоуто на NPR „On Being“ писателката Кортни И. Мартин разказва за наблюденията си над много млади бъдещи бащи от средната и по-висша класа: „Забелязах впечатляваща тенденция: голяма част от тях искаха момиченце, вместо момченце.“ Импровизирано фейсбук проучване, което решила да проведе, излъчило следните резултати: „Исках момиченце, основно защото ми се струва по-трудно да си момче в днешното общество. Ако имах момче, щях да приема предизвикателството да отглеждам син... който може да научи за силата на чувствителността, дори и когато мъжката култура се опитва да го накара да я възприема като слабост. Но, честно казано, надявам се, когато имам второ дете, да е още едно момиче.“ Това беше показателен отговор за поредица такива, които разкриваха, че мъжете се чувстват по-уверени или „по-способни“ да отглеждат „силна, уверена дъщеря“.

Мартин споделя, че нейният съпруг също е почувствал облекчение, че ще има дъщери вместо синове. Той казва: „Не съм чувствал, че се вписвам в повечето от социалните норми, които определят мъжествеността... Много по-интересно ми е предизвикателството да помогна на момиче или млада жена да премине през сексистките обстоятелства. Струва ми се по-лесно и по-важно по някакъв начин.“

Тези мисли преливат отвъд този малък аквариум мъже. Обърнете внимание, например, на текстове в блогове като „Мъжете имат нужда повече от дъщери, отколкото от синове“ или „Всеки мъж си мисли, че иска момчета, но всъщност трябва да иска дъщери“. Или: в изследване от 2010-а икономисти от Института по технологии в Калифорния, Лондонското училище по икономика и Нюйоркския университет откриват, освен всичко останало, че осиновителите в Америка предпочитат момичета пред момчета. Данните са базирани на повече от 800 осиновявания между юни 2004 и август 2009. Учените предполагат, че подобен избор може и да се дължи на факта, че осиновителите „се страхуват от дисфункционално социално поведение при осиновените деца и възприемат момичетата като „по-малко рискови“ в това отношение, отколкото момчетата“. Те дори са готови да платят средно с 16 000 долара повече разходи по осиновяването, за да станат родители на момиче, вместо на момче. Еднополовите двойки и самотните жени показали дори по-голяма склонност да осиновяват момичета.

Тези предпочитания не били само от страна на осиновителите. В статия в Slate се цитира проучване от журнала Reproductive Biomedicine Online, което свидетелсва, че белите двойки избират женския пол при все по-разпространената процедура предварителна генетична диагностика преди имплантиране на ембрион в 70% от случаите. (Пациентите, които се подлагат на инвитро оплождане, често използват тази процедура, за да проверят ембрионите си за генетични увреждания.) В статията също се споменава, че повечето лекари, занимаващи се с фертилност, забелязват, че 80% от пациентите им, които избират пол за бебето си, предпочитат момичета.

Ето какво осъзнават много малко от нас: поведението „момчетата са си момчета“, което предизвиква все повече притеснение, не е заради самите момчета.

В „A New Psychology of Women: Gender, Culture, and Ethnicity“ Хилари М. Липс пише: „... родителите обикновено докосват бебетата момчета по-малко и по-грубо, отколкото момиченцата, и към дъщерите се отнасят по-нежно и предпазливо...“ Едно изследване показва, че родителите се отнасят различно с момчетата и момичетата, когато се наранят, а друго иследване „Полови и възрастови различия при емоционалния разговор родител-дете“ разкрива, че майките използват много по-емоционален език с момиченцата си в предучилищна възраст, отколкото с момченцата на същите години.

Това небалансирано отношение към мъжествеността е част от завещанието ни, защото децата ни придобиват поведението на родителя, който отговаря на техния пол. В статия в Time във връзка с това изследване Хариет Тененбаум, съавтор, изказва наблюдения: „Повечето родители биха искали момчетата да са по-експресивни, но не осъзнават, че им говорят различно... Това са заучени стереотипи, които ние като общество подсилваме.“

Добрата новина за момчетата е, че мъжете с по-висок коефициент на емоционална интелигентност не им предават тези ценности. Лошата новина: натискът от различни страни кара тези мъже да преосмислят желанието си да прегърнат момчето си, да не споменавам преосмислянето на собствената си чувствителност.

Блогърът във Vice Челси Самърс се вълнува как „мизандрията“ – омразата към мъжете – е станала „шик“. Тя добавя разпалено, че в добавка към политическата конотация, тази повсеместна антипатия създава „велика поп култура“. Това шества по блогове, онлайн есета и туитове – позорен стълб и подигравката към засилващата се тенденция мъже да плачат, което, знам от личен опит и от преживяванията на други мъже, може да е единственото, което освобождава и лекува от болезнено минало, обезценило мъжката чувствителност.

Толкова ли е чудно защо някои от нас не искат да имат нищо общо с отглеждането на момчета? Подтекстът, който ни бомбардира от всички страни, в крайна сметка ни окуражава да ги изоставим, дори когато започват да се давят във вълнението на променящия се свят, за който не са все още пригодени. В същото време мъже като мен абдикират от отговорност като оставят други мъже – онези, които невинаги подкрепят по-дълбокото човешко отношение между мъже – да отглеждат синове. И по този начин се лишаваме от възможността да излекуваме стари рани.

Разбира се, че трябва да окуражаваме дъщерите си, защото отвратителното неравенство все още съществува. И въпреки грубия, незрял отпор трябва да окуражаваме и момчетата да бъдат със същата емоционална грамотност и обширен мироглед като дъщерите ни. Това е, от което, в края на краищата, имат нужда те, а и ние.

Скоро, наказах Макала, който сега е на 5, да отиде в стаята си, след като игнорира неколкократните ми молби да спре да крещи и да си хвърля играчките. Повече от наказанието му ме притесни онова, което мнозина смятат за „момчешка енергия“. Това е реактивна, понякога разрушителна сила, която ме е разстройвала дори като дете. И тогава чух гласа на жена ми Лиз в главата си: „Просто има нужда от вниманието ти. Момчетата невинаги знаят как да помолят за нещо, което искат.“

Намерих Макала в стаята му, повтарящ същото поведение. Поех дълбоко въздух.

„Да не би да беше разстроен, задето не ти обръщах внимание?“, попитах. Той кимна свел поглед. Коленичих и го прегърнах, после го погледнах. „Важно е да се научиш да казваш на мама и на мен от какво имаш нужда – понякога това може и да означава да ни казваш какво чувстваш, разбираш ли?“ Той кимна. „Направи го“, казах. „Кажи ми какво всъщност искаше.“

Той вдигна рамене, все още гледащ надолу. „Да ми обърнеш внимание“, каза.

Прегърна ме и облегна главичката си върху мен. Нямах нужда от думи, за да разбера какво изпитва малкият ми син: той се чувстваше желан.

Андрю Райнър